Галактика Татами - Томихиро Морими глава 1

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 250

Томихико Морими - автор
Гергана Дечева - преводач
Юсуке Накамура - корица
Анджела Дечева - редактор

В наличност

14.00 €

Книгата ще е налична за разпространение след 30,08,2026г.

"Галактика Татами"

Томихиро Морими

Глава 1

Татами 4 ½

Излишният

Да си го кажа направо, през двете години до пролетта на предпоследната ми година в университета не бях постигнал абсолютно нищо. Не постигнах нищо от някаква практическа полза. Вместо да изграждам здрави взаимоотношения с противоположния пол, да уча усърдно, да тренирам тялото си и да се занимавам с други дейности, насочени към това да стана продуктивен член на обществото, аз се изолирах от жените, изоставих учението си и съсипах здравето си.

И все пак, въпреки че вече бях претърпял провал, защо продължих да упорствам и да се боря с надеждата, че нещата ще си дойдат на мястото?

Как се случи това?

Трябва да попитаме отговорния човек, нали така? И кой е отговорен?

Не е като да съм се родил такъв.

От излизането си от утробата бях самата невинност, толкова скъпоценен и чаровен, колкото сигурно е бил Сияйният принц Генджи в ранното си детство. Казват, че усмивката ми, в която е нямало и следа от злоба или зло, е озарявала планините и долините на родното ми място с блясъка на любовта.

И какво стана после с мен?

Всеки път, когато погледна в огледалото, ме обзема жесток гняв.

Как, по дяволите, се стигна дотук? Изминал си толкова дълъг път, а това е всичко, на което си способен?

Някои казват: „Все още си млад. Никога не е късно да се промениш.“

Шегуват ли се?

Колко нелепо.

Казват, че детето е баща на възрастния човек. А с настъпването на тази година

към моите двадесет ще се добави още една година и скоро ще настъпи краят на моята великолепна четвъртвековна младост. Тогава какъв резултат биха донесли по-нататъшните ми несъвършени опити да променя личността си?

На този етап, ако се опитам да изкривя нещо, което вече се е утвърдило и втвърдило, като кулата на моята личност, най-много да го счупя.

Сега трябва да се стегна и да поема по пътя на един нов, достоен живот.

Не трябва да отвръщам поглед от мрачната реалност, която лежи пред мен. И все пак, по някакъв начин, е непоносимо да гледам.

***

Казват, че който препречи пътя на някого другиго към любовта, ще бъде прегазен до смърт от коне. Затова по правило стоя далеч от конната база в самотния северен край на кампуса. Ако се приближа, необузданите коне вероятно ще побеснеят и ще прескочат оградата, за да се нахвърлят върху мен – ще ме стъпчат, ще ме превърнат в парчета мръсно месо, което дори няма да може да се използва за сукияки[1]. По същата причина се ужасявам и от конната полиция на префектура Киото.

Защо се страхувам толкова много от коне ли? Защото дори сред хора, които не познавам, съм известен като „Убиецът на романтиката“. Аз съм един същински черен Купидон, дегизиран като ангел на смъртта, който вместо стрели на любовта размахва косата. Червените нишки на съдбата са опънати, а аз съсичам всяка една в обсега си с лазерна точност, разрушавам невидимите връзки между бъдещите влюбени. Колко млади мъже и жени са пролели морета от горчиви сълзи заради тези мои действия!

Това в върхът на безчинството, знам.

Когато тръгнах в университета, дори аз самият понякога потрепвах леко от вълнение при мисълта за романтични връзки с представителките на противоположния пол. През първите няколко месеца от следването ми в университета такива неща едва ли бяха плод на въображението, но въпреки това бях взел решение за себе си: Няма да се държа като диво животно и в присъствието на красиви девойки ще бъда чистосърдечен, възпитан джентълмен.

Така или иначе се налагаше да развия способност да си затварям очите за онези мъже и жени, които напълно бяха изоставили разума си и най-безразсъдно се впускаха в непристойни дейности.

Уви, в някакъв момент загубих тази способност и се превърнах в онова отвратително чудовище, което се наслаждава на звука от скъсването на червените нишки между хората. Не след дълго се озовах в задните улички, където човек може да намери само разбити сърца и където остатъците от тези нишки плаваха в локви от горчиви сълзи.

Влязох в тези тесни, задънени улички на отчаянието под ръководството на един омразен човек, който е едновременно мой смъртен враг и заклет приятел.

***

Озу беше в моя випуск. Въпреки че се беше записал в катедрата по инженерство, електротехника и електроника, той мразеше електричеството, електрониката и инженерството. В края на първата година беше събрал толкова малко кредити и имаше толкова ниски оценки, че човек се чудеше дали изобщо има смисъл да продължава да учи. Но на самия Озу му беше все едно.

Тъй като мразеше зеленчуци и ядеше само бързи, готови храни, лицето му беше придобило толкова зловещ цвят, че изглеждаше така, сякаш бе живял на обратната страна на Луната. Осем от десет души, които го срещнеха да върви по улицата през нощта, биха го взели за йокай[2]. Останалите двама биха били йокай в човешка форма.

Озу риташе онези, които бяха паднали, и се подмазваше на всеки по-силен от него. Беше егоист, беше арогантен, мързелив и противоречив. Никога не учеше, нямаше и капка гордост и се хранеше с нещастието на другите. Нищо, абсолютно нищо в този човек не можеше да бъде обект на добра дума. Ако не го бях срещнал, душата ми със сигурност щеше да е по-малко омърсена.

В тази връзка трябва да кажа, че присъединяването ми към филмовия клуб „Мисоги“[3] през пролетта на първата ми година безспорно беше първата ми голяма грешка.

***

По онова време бях свеж като росна маргаритка. Спомням си колко ободряващо беше яркото зелено на листата на черешовите дървета, след като всички цветни венчелистчета бяха изпадали.

Всеки нов студент, минаващ през кампуса, беше затрупван от флаери за всякакви клубове, а аз бях събрал толкова много, че капацитетът ми за обработка на информация беше напълно изчерпан. Имаше всякакви листовки, но четирите, които привлякоха вниманието ми, бяха следните: филмовият клуб „Мисоги“, странно обявление „Търсят се отдадени последователи-ученици“, клубът по софтбол „Хонвака“ и тайната организация „Лъки Кет/ Китайска храна“.

И четирите клуба изглеждаха, меко казано, съмнителни, но всяка от тези брошури представляваше и врата към нов студентски живот и любопитството ми беше разбудено. Фактът, че си въобразявах, че от другата страна на вратата, без значение коя от четирите избера, ме чака щастливо бъдеще, само иде да покаже какъв непоправим глупак съм бил.

След края на лекциите се отправих към часовниковата кула. Там се бяха събрали всички клубове, за да поведат новите студенти към срещи за ориентиране.

Около часовниковата кула кипеше от първокурсници с бузи, зачервени от надежди, и обиграни членове на приветствените комитети, готови да се нахвърлят върху тях като хищници върху плячка. Струваше ми се, че на това място имаше безброй входове, водещи към онази неуловима, фантастична награда – прекрасен, романтичен университетски живот. И аз вървях сред тези входове, полузамаян.

Забелязах няколко студенти, които чакаха с табела за филмовия клуб „Мисоги“. Казаха, че организират прожекция за посрещане на новите студенти и предложиха да ми покажат пътя.

Сега, когато си спомням за тези неща, си мисля, че не трябваше да тръгвам с тях.

Но те казаха: „Нека всички се забавляваме, като правим филми заедно!“ и аз се огънах под ловката манипулация на сладкодумието. И така, заслепен от перспективата за розово бъдеще, още същия ден се присъединих към клуба.

Трябваше да си намеря стотици приятели, а вместо това поех пътя на зверовете, сам ставах звяр, и си създадох само врагове.

Уви, след като се присъединих към клуба, не можех да свикна с тази отвратително натрапчива приятелска атмосфера. Казвах си: „Това е изпитание, което трябва да преодолея. Единствено когато успея да се адаптирам към тази ненормално весела група, ще мога да постигна розово университетско ежедневие, да си намеря красива девойка с гарвановочерна коса и ще имам целия свят.“

Но започвах да губя кураж.

Избутан в един тъмен ъгъл, се озовах до един зловещ тип със злокобна аура. В началото си помислих, че е пратеник от ада, когото само аз, с моята изострена чувствителност, можех да видя.

Така се запознах с Озу.

***

След тази фатална среща, следващите две години отлетяха и така се стигна до края на май на третата ни година.

Седях на пода в стаята си с размер четири татамита и половина, която човек не можеше да не обича, и разменях презрителни погледи с Озу, когото човек не можеше да не мрази.

Моята оперативна база беше стая в общежитието „Шимогамо Юсуисо“ в „Шимогамо Изумигава-чо“. От това, което бях чувал, мястото си беше там, откакто било възстановено след пожар по време на безредиците, съпътстващи последните дни на шогуната Токугава.

Ако през прозорците не проникваше светлина, човек лесно можеше да предположи, че сградата е изоставена съборетина. Нищо чудно, че по време на опознавателната обиколка на университетската кооперация си помислих, че съм се озовал в обградения с крепостни стени град Коулун.

Триетажната дървена постройка предизвикваше усещане за силна тревожност у всеки, който я виждаше за първи път – изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Степента на разрушение правеше мястото достойно за звание „Културен паметник от особена значимост“. Със сигурност никой нямаше да съжалява, ако изгореше. Всъщност изобщо не се и съмнявах, че подобно събитие би донесло истинско облекчение за хазяйката, която живееше точно на изток.

Тази вечер Озу беше дошъл да убиваме време заедно.

Двамата пиехме в подтиснато настроение.

– Имаш ли нещо за ядене? – попита той.

Изпекох няколко рибни бургера във фурната си с грил, но след една хапка той започна да се оплаква:

– Няма ли някакво истинско месо? Искам телешки език с праз.

Толкова ме вбеси, че му набутах едно вряло, цвърчащо парче риба в устата, но после, когато видях как тихи сълзи се стичат по бузите му, му простих.

В началото на май, след като бяхме прекарали две години в целенасочено всяване на социален хаос във филмовия клуб „Мисоги“, поехме инициативата сами да се изгоним от него. Казват, че птицата не замърсява гнездото си, когато го напуска, но ние го замърсихме с всичко, което имахме, и то до такава степен, че гнездото (клубът) стана толкова замърсено, колкото река Хуанхъ.

Продължавах да поддържам делови отношения с Озу, но дори и след като напуснахме „Мисоги“, той все беше зает с всякакви интриги и схеми. Членуваше както в спортен клуб, така и в някаква странна тайна организация. Oнази вечер беше дошъл да ме види само защото беше ходил на гости при някого другиго, който живееше на втория етаж на моята сграда. Озу наричаше този човек „Учител“ и идваше при него в „Шимогамо Юсуисо“ още от първата година. Ето защо причината, поради която ми беше толкова трудно да прекъсна фаталната ни връзка, беше не само фактът, че бяхме избутани в един и същ тъмен ъгъл в рамките на един и същ клуб, но и това, че той често идваше в общежитието ми.

Всеки път, когато го питах кой е този „Учител“, той само се озъбваше с онази противна, мръснишка усмивка. Реших, че сигурно си говорят за мръсотии.

Вече бях напълно откъснат от „Мисоги“, но Озу, с неговия остър слух, винаги ми носеше съвсем пресни клюки и ми ги разказваше, а аз се пържех в тигана на недоволството си, докато го слушах. Бяхме пожертвали и малкото чест, която ни беше останала, в името на нашата малка революция, но според Озу нашите протести, за които бяхме рискували живота и здравето си, не бяха довели до никаква промяна в клуба.

Алкохолът подхранваше гнева ми. Откакто бях прогонен от клуба, се движех между стаята си и кампуса като някакъв аскет и ми беше дошло до гуша. Усещах как някаква мрачна, отмъстителна страст се разбужда в мен. А това, в което Озу беше прекалено добър, беше да разпалва огъня.

–Хей. Онзи наш малък план? Да го задействаме, а? – каза той, като размърда тялото си като морска краставица.

– Да...

– Тогава действаме. Ще уредя всичко и ще дойде утре вечерта – добави той и с изключително доволен вид си тръгна, запълзя към дупката, от която беше изпълзял.

Имах странното усещане, че ме бяха изиграли майсторски.

Опитах се да заспя, но китайските студенти на разменни начала на втория етаж имаха шумно събиране. Усетих лек глад, затова станах от футона си с мисълта да отида до „Неко рамен“. Излязох в нощта и тръгнах из тъмните улици.

***

Тази нощ беше първата ми среща с бога, който живееше на втория етаж на „Шимогамо Юсуисо“.

„Неко рамен“ е щанд за рамен, за който се носят слухове, че се прави от котки. Независимо дали това е вярно, или не, вкусът беше несравним. Вероятно ще си навлека неприятности, ако разкрия местоположението му тук, затова няма да пиша повече за това. Достатъчно е да кажа, че се намира в района на храма „Шимогамо“.

Докато сърбах рамена си и се колебаех дали изпитвам екстаз, или тревога относно причината за уникалния вкус, влезе един клиент и седна до мен. Хвърлих поглед към него и забелязах, че беше крайно странен.

Изглеждаше напълно небрежен, спокоен и отпуснат. Беше облечен в тъмносиня юката и носеше дървени сандали гета, като онези, които може да видите на краката на Тенгу[4]. Приличаше на планински отшелник.

Вдигнах поглед от купата си и докато наблюдавах този загадъчен мъж, осъзнах, че го бях виждал няколко пъти край „Шимогамо Юсуисо“ – фигура, която се качваше нагоре по стълбите; профил, който се печеше на слънце на балкона, докато чуждестранна студентка му подстригваше косата; силует, който миеше някакъв мистериозен плод в общата мивка. Косата му изглеждаше така, сякаш през нея току-що беше минал тайфун със степен №8. Главата му имаше форма на патладжан, а очите му излъчваха безгрижие. Не беше възможно да определя възрастта му – можеше да е на средна възраст, но също така спокойно можеше и да е студент.

Със сигурност, обаче, не ми и мина през ума, че може да е бог.

Явно познаваше собственика на заведението за рамен – двамата се усмихваха широко един на друг, докато си говореха за това-онова. После се обърна към купата си и засмука нудлите със сила, достатъчна да обърне Ниагарския водопад нагоре. Аз не бях свършил със своите нудли, а той вече изпиваше последната глътка от бульона си. Нечовешки подвиг, бих казал.

След като си изяде рамена, той ме погледна много внимателно, след което се обърна към мен по необичайно старомоден начин:

– Драги ми господине, Вие сте жител на „Шимогамо Юсуисо“, нали? – Когато кимнах, той се усмихна доволно. – И аз живея там. Приятно ми е да се запознаем.

– И на мен.

И тук вече бях напълно готов да приключа разговора, но той продължи да се вглежда в лицето ми най-нагло.

– Разбирам, разбирам – кимна той. – Значи ти си този.

За какво говореше?

Въпреки че все още усещах последиците от предишните си алкохолни изстъпления, странно познатото му поведение ме плашеше. Дали беше възможно да е моят отдавна изгубен по-голям брат? Но пък аз нямах отдавна изгубен по-голям брат. Никога не бях имал.

Когато изядох остатъка от рамена в купата си и станах, мъжът ме последва и тръгна редом с мен, сякаш това беше най-естественото нещо на света. След това извади пура, запали я и изпусна облак дим. Когато ускорих крачка, той небрежно ме настигна, без дори да изглежда, че полага усилие да бърза – такава магия, каквато човек би очаквал от планински отшелник.

Точно когато си мислех, че цялата ситуация е ужасно досадна, той внезапно започна да говори.

***

– Казват, че времето лети като стрела, но начинът, по който сезоните се повтарят един след друг, може да те влуди. Нямам ни най-малка представа колко време е минало от създаването на небето и земята, но не може да е било чак толкова отдавна. Като си помислиш, абсолютно удивително е, че хората са се размножили толкова много за толкова кратко време. И ден след ден, всеки дава най-доброто от себе си, за да постигне нещо. Хората са толкова трудолюбиви. Наистина им се възхищавам. Би било лъжа, ако кажа, че не са очарователни. Но колкото и мили да са, те са толкова много, че нямам време да предлагам съчувствие на всеки един. Щом дойде есента, трябва да се върна в Изумо. А влакът не е евтин. Преди прекарвахме цели нощи в разгорещени дебати, за да вземем решения. Разглеждахме всеки случай един по един, но в днешно време не можем да си позволяваме да губим време по този начин. Просто хвърляме всички случаи в една дървена кутия с надпис „Разрешено“. Лоша работа, жалка дори. Колкото и мъдрост да влагаме в сватосването, колкото и да размишляваме, разни разсеяни и безхаберни мъже винаги ще пропускат шансовете, които им поднасяме наготово, а жените, които са им били отредени, ще се обвързват с различни партньори. Така че защо да се скъсваме от работа? Това е като да се опитваш да изпразниш езеро Бива с черпак. С изключение на Канназуки, Месеца без богове, ние се трудим упорито да изработим тези схеми. Всеки ден, всеки ден. Има някои мързеливи, които просто седят с чаша вино в едната ръка, бъркат си в носа с другата и решават чрез жребий. Но аз съм сериозен човек – не бих могъл да реша съдбите на тези очарователни хора по толкова абсолютно безотговорен начин! Аз изцяло се ангажирам. Знам, че не бива, но техните животи ме привличат. Разглеждам ги внимателно, тревожа се, сякаш съдбите им са мои собствени. Буквално си скубя косата, докато се опитвам да измисля подходящи срещи за всеки един от тях. Сякаш съм брачен консултант! Това ли е работата на един бог? Ето защо пуша като луд, защо косата ми е уредяла, защо ям прекалено много торта „Кастела“, защо имам нужда от китайски лекарства за храносмилането, защо не спя достатъчно, защо очите ми се отварят призори, защо имам стресово разстройство на челюстта. Лекарят ми казва, че трябва да намаля стреса, но как да се отпусна, когато съдбите на синовете и дъщерите на купища хора са на раменете ми? Изобщо не се съмнявам, че другите идиоти са тръгнали на морско пътешествие, двадесет хиляди левги на луксозен пътнически кораб. Пият шампанско с момичета в съблазнителни костюми на зайчета и нямат нито една грижа на света. Смеят ми се и казват: „Остави го този, той е безнадежден. Винаги е толкова упорит.“ Виждам ви, глупаци такива! Не сте достойни да ви наричат богове! Защо само аз се старая всяка нишка на съдбата да бъде завързана? Година след година! Напълно разбираемо е да се чудя защо продължавам да вървя по този път и не се отказвам, не мислите ли, уважаеми господине?

***

За какво бръщолевеше този абсолютен откачалник?

– Кой изобщо си ти? – попитах и спрях насред тъмната улица.

Бяхме точно там, където улица „Микаге“ завива на изток от улица „Шимогамо Хон“. Пред нас гората Тадасу шумолеше от движенията на нощни животни, а дългият, празен път към храма „Шимогамо“ се простираше на север през нея. Дълбоко навътре, в далечния храм хартиени фенери блестяха в оранжево.

– Бог, драги ми господине. Аз съм бог – отговори той, сякаш това беше нещо съвсем обичайно, и след това вдигна показалец. – Известен съм като Камотакецунуми но Ками.

– А?

– Камотакецуномимокамо... тоест, Камотакецунуминоками. Не ме карай да го повтарям. Това е като скоропоговорка. – След това той посочи тъмния път към храма. – Живееш тук, толкова близо до храма „Шимогамо“, и никога не си чувал за мен?

Бях ходил да се моля в храма, но никога не бях чувал за бог с такова име. В Киото има много почитани храмове с древни корени, а храмът „Шимогамо“ е един от най-известните. Дори е обявен за обект на Световното културно наследство.

Беше твърде нереалистично да си представя, че този човек може да е богът на толкова известен храм. В най-добрия случай можеше да е безсмъртен отшелник, а в най-лошия – бог на бедността. Нямаше никакъв шанс да е божеството на храма „Шимогамо“.

– Не ми вярваш – въздъхна той.

Поклатих глава.

– Колко разочароващо! – каза той, но никак не изглеждаше разочарован. Нощният бриз разнесе сладкия аромат на пурата му към мен.

Зловещото шумолене на гората ме караше да се чувствам неспокоен. Докато той беше обърнат с гръб и пафкаше пурата си, аз започнах да се отдалечавам с надеждата да избягам бързо. Нищо добро не можеше да излезе от общуването с този загадъчен човек.

– Чакай! Почакай малко – извика той след мен. – Аз знам всичко за теб. Знам имената на родителите ти, знам, че като бебе си миришел леко кисело, защото постоянно си повръщал. Знам какъв е бил прякорът ти в началното училище, какво се е случило на онзи училищен фестивал в средното, колко си бил срамежлив, когато си се влюбил за първи път в гимназията... Любов, която, разбира се, е завършила зле. Знам колко развълнуван и възбуден, или да кажа „изумен“, си бил, когато си гледал първия си „филм за възрастни“, как е трябвало да учиш една година повече, за да влезеш в университета, и колко мързелив и греховен си станал, откакто си успял…

– Лъжи!

– Знам всичко – кимна той уверено. – Например, знам как опитът ти да разобличиш презрителното поведение на един човек на име Джогасаки, като прожектираш онзи компрометиращ филм по време на филмовия фестивал, е завършил с това, че ти „доброволно“ си се самоизгонил от филмовия клуб. И знам какво те е накарало да прекараш последните две години в още по-окаяно състояние…

– Озу е виновен – изпуснах думите, без да мисля, но той вдигна ръка, за да ме спре.

– Не отричам факта, че нечистата душа на Озу донякъде ти е повлияла, но той не е единствената причина, нали?

Втрещяващо срамните събития от миналите две години пробягваха в съзнанието ми като сенки от въртящ се фенер. Именно тук, в свещената гора на храма „Шимогамо“, сърцето ми беше стиснато така болезнено от всички тези мъчителни спомени, че ми се искаше да изкрещя. Въпреки това успях да се сдържа като истински джентълмен.

Камотакецунуминоками ме гледаше и видимо се забавляваше, докато аз се гърчех в собствената си душевна агония.

– Не се меси в чуждите работи – казах. – Това няма нищо общо с теб.

Но той поклати глава.

– Погледни това.

Той извади дебел куп мръсни хартии от вътрешността на юкатата си и се приближи до флуоресцентната светлина, осветяваща близкото информационно табло. Когато ми махна да се приближа, аз застанах под светлината, сякаш привлечен от някаква необяснима сила.

В ръцете си държеше дебела счетоводна книга, на места изядена от червеи. Докато я прелистваше, от нея се издигаха облаци стогодишен прах. Наплюнчваше пръста си, за да обръща страниците, и бих казал, че самият той облиза доста мръсотия.

– Ето го. – Той посочи нещо към края на книгата.

На мръсната сива страница бяха написани едно женско име, моето и това на Озу. Калиграфията беше толкова втрещяващо величествена, че сякаш този, който го беше писал, се бе изживявал като божество.

– През есента ние, боговете, се срещаме в Изумо, за да събираме двойките. Вероятно си чувал за това. Тази година имам стотици случаи и този е един от тях. Знаеш какво означава това, нали?

– Не.

– Не разбираш ли? По-глупав си, отколкото изглеждаш. Означава, че се опитвам да реша с кого да събера това момиче, което познаваш, Акаши – каза богът. – С други думи, или ще си ти, или ще е Озу.

Гората Тадасу зашумя под черния повей на вятъра и се залюля в нощта.

***

На следващия ден се събудих след обяд и коленичих върху мухлясалия си футон. Спомних си като какъв идиот се бях държал предната вечер и се изчервих, въпреки че бях сам.

Един бог от храма „Шимогамо“ се беше появил на щанда на „Неко рамен“. На всичкото отгоре той живееше на втория етаж на сградата ми. И не само това, но и планираше да събере мен и Акаши.

Най-вероятно бях позволил на удобните си фантазии да излязат извън контрол. Да позволиш на самотата да разхлаби връзките около сърцето ти и да се отдадеш на мечтанията е безсрамно и със сигурност не подобава на един джентълмен.

Но всъщност нямаше нищо забележително в срещата ми с този бог. Той не направи никакви чудеса. Не блеснаха мълнии. Нямаше лисици, врани или други божествени същества, които да му служат и да коленичат пред него с почит. Просто се случи така, че той седна до мен на щанда за рамен.

Бог.

Но по някаква причина липсата на зрелищност караше всичко това да изглежда още по-убедително. И все пак това не беше достатъчно, за да докаже каквото и да било.

Би било лесно да установя истината по въпроса – трябваше просто да отида на втория етаж и да говоря с него. Но ако отвореше вратата и кажеше: „Ти кой си?“, какво щях да отговоря? Или колко жалко би било, ако отвореше вратата и кажеше: „Ха! Хвана се!“? От този момент нататък животът ми би бил изпълнен с мрачна самоненавист.

„Щом вземеш решение, ела да ме видиш. Намирам се в най-далечната стая на втория етаж. Но бих искал отговор в рамките на три дни. Все пак съм зает човек.“, беше казал странният бог.

След като през последните две години не бях правил нищо друго, освен да пътувам напред-назад между общежитието и университетския кампус, да се оставя да бъда заблуден от тези делюзии ми се струваше като петно върху честта ми.

Безспирно нашепвах будистки мантри и се борех да не позволявам на тези фантазии да ме отнесат като балон, издигащ се в майското небе.

Като стана дума за това, онзи самопровъзгласил се бог беше казал, че отива в Изумо, за да свързва двойки чрез червените нишки на съдбата. Това не можеше да е вярно, нали?

Извадих една енциклопедия от библиотеката си.

***

През Канназуки, десетия месец от Лунния календар, известен като „Месецът без богове“, всички богове на страната напускат съответните си територии и се събират в Изумо. Всеки знае това, дори аз.

Няма да се впускам в подробности, но има общо около осем милиона божества – една петнадесета от настоящото население на Япония. При толкова много богове, със сигурност има и няколко особняци. Дори в престижните университети, които се гордеят с блестящите си студенти, със сигурност има поне няколко, които безспорно са идиоти.

Винаги съм се чудел за какво си говорят всички тези богове, след като отидат чак до Изумо. Как да спрем климатичните промени? Глобализацията на икономиката? За да се съберат всички богове от всеки ъгъл на страната и да прекарат цял месец в дебати, това без съмнение трябва да е знаменателен конклав, който въвлича боговете в разгорещени дискусии по въпроси от голямо значение. Няма начин да си правят приятелско парти с хубава храна и мръсни вицове, докато ядат хот пот. Защото в такъв случай не биха се отличавали от студентите-идиоти.

Онзи ден, когато търсих в енциклопедията си в стаята си, останах без думи. Една ужасяваща истина се разкри пред очите ми. Пишеше, че в края на необуздани спорове осемте милиона богове определят кой с кого ще има връзка. Боговете от цяла Япония се събират под един покрив, единствено и само за да завържат или развържат червените нишки на съдбата!

Онзи подозрителен бог от щанда за рамен беше казал истината.

Треперех от богохулствена ярост.

Тези божества нямаха ли си нищо стойностно за правене?

***

За да си прочистя ума, се захванах да уча. Въпреки това, докато се взирах с раздразнение в учебниците си, започнах да усещам, че това не е нищо повече от алчен опит да наваксам последните две безплодни години от живота си. Такова неподобаващо поведение беше в разрез с личните ми идеали и, подтикнат от принципите си, благородно прибрах учебниците си. Това беше може би най-джентълменското нещо, което можех да направя.

И така, нямах друг избор, освен да разчитам на Озу за есето, което трябваше да предам. Имаше една тайна организация със звено, наречено „Печатницата“, чрез което можеше да си поръчаш да ти напишат всичко. Толкова дълго бях разчитал на услугите им, че без Озу, който да ми служи като посредник, за да получа това, от което се нуждаех от Печатницата, щях да се окажа в много тежко положение. И тялото, и душата ми гниеха. Тази незаконна връзка с Печатницата беше и една от основните причини, поради които не можех да прекъсна и фаталната си обвързаност с Озу.

Беше едва краят на май, но вече беше толкова достатъчно – усещаше се като лято. Прозорецът беше отворен толкова широко, че можех да си навлека обвинения за непристойно излагане на голи органи, но въздухът не се движеше. Различните мистериозни съставки в застоялия въздух бавно узряваха като кехлибареното уиски в дестилерията „Ямазаки“. Всеки, който влезеше в стаята ми с размер четири татамита и половина, щеше да падне възнак, зашеметен.

Но все пак, когато отворих вратата към коридора, котката, която дебнеше около „Юсуисо“, веднага влезе и замяука към мен. Малката нахалница! Беше толкова сладка, че исках да я изям, но, разбира се, нямаше да падна толкова низко и да извърша нещо толкова варварско. Мъжът трябва да бъде джентълмен дори когато е само по бельо. След като изчистих слузта от очите на котката, я изгоних обратно в коридора.

Щом затворих вратата, се свлякох на пода като труп. Опитах се да се потопя в морално съмнителни, похотливи фантазии, но не се получи много добре. После се опитах да измисля начини да се хвана за така бленуваното си розово бъдеще, но и това не се получи добре. Бях ядосан за едно, гневен за друго и единственото, което се развиваше възходящо, беше главоболието ми.

Тогава открих хлебарка, която се опитваше да избяга в един ъгъл от стаята ми, и дадох воля на цялата си ярост. Нещастната гад беше смазана като ваденка.

Тъй като се събудих след обяд, вече започваше да се стъмва. Западната слънчева светлина, проникваща през прозореца ми, засили раздразнението ми. Исках да бъда като мъдрия Йошимуне от стария телевизионен сериал и като него да яздя великолепен бял жребец по брега под златистите лъчи на слънцето. Но аз, „Убиецът на романтиката“, се страхувах от коне.

Докато се измъчвах от тези смесени и напълно непотребни чувства. Мислите ми се насочиха към предстоящата среща с Озу. Да продължавам да размишлявам за разочарованията и горчивината си, ми се струваше пълна загуба на време. Наистина ли бях мислил, че ако продължавам тази мазохистична война срещу себе си, един ден Буда ще спусне към мен паякова нишка, ще ме издърпа нагоре и ще ме потупа по главата като в старите легенди[5]? Бях сигурен, че в момента, в който започна да се катеря по нишката, Буда ще я среже и ще ме запрати обратно в моя ад с размер четири татамита и половина. Ей така, единствено и само за да се позабавлява с мен.

В пет часа следобед, достигнал най-далечните предели на мазохистичните си фантазии, стоях неподвижен в арктическата пустош на лошото си настроение. И тогава Озу дойде.

– Лицето ти изглежда намусено, както обикновено, доколкото виждам. – Това беше първото нещо, което ми каза.

– Мога да кажа същото и за твоето – отвърнах, потопен в негативизма си.

Лицето му беше мръсно като тоалетната в общата баня на общежитието. Дали слабият мирис на амоняк беше плод на въображението ми?

Двама мъже, малко над двадесет години, се взираха един в друг под знойното залязващо слънце. Недоволството на единия си взаимодействаше с това на другия, при което се образуваха още недоволства, а тези нови малки недоволства пораждаха още недоволства в кошмарна верижна реакция, която смърдеше до небесата. Беше ми писнало.

– Носиш ли нещата? – попитах.

В отговор той посочи найлоновата торбичка в ръката си. Тя преливаше от ярко оцветени тубички: сини, зелени, червени...

– Е, в такъв случай… предполагам, че нямаме избор. Да тръгваме – казах.

С Озу напуснахме „Шимогамо Юсуисо“ и неговата атмосфера, така силно напомняща за Коулун. Тръгнахме по улица „Микаге“ и пресякохме пътя към храма „Шимогамо“, за да излезем на булевард „Шимогамо“. Преминахме пред сградата на Семейния съд в Киото и се озовахме пред моста Аои над река Камо.

Прекрасната вечерна гледка към кристално чистите води на течащата река беше нещо, което двамата младежи с ужасяващо зловещ вид, застанали на моста, изобщо не заслужаваха.

Скръстихме ръце и погледнахме надолу по течението. По двата бряга на реката, под бавно потъмняващото небе, се разгръщаха красиви, нагиздени и окъпани в слънчева светлина листа. По-надолу можехме да видим автобусите и колите, които минаваха по моста „Камо Охаши“.

Дори от това разстояние усещахме безгръбначното присъствие на студентите, които се забавляваха край реката. Скоро това място щеше да се превърне в истински ад на земята, огласяван от писъци.

– Наистина ли ще го направим? – попитах.

– Нали ти беше този, който вчера каза, че заслужават божествено наказание?

– Разбира се, аз и ти го считаме за божествено наказание, но от гледна точка на всеки друг това е просто мръсен номер, организиран от двама идиоти.

Озу се изсмя презрително.

– Значи ще промениш убежденията си, защото се притесняваш какво ще си помислят хората ли? Това не е човекът, на когото съм посветил тялото и душата си.

– Млъкни.

Единствената причина да говори такива отблъскващи неща беше, че искаше да ме издразни и да предизвика ожесточен спор, защото само така щеше да му е забавно. Като човек, който се хранеше от нещастието на другите, Озу обожаваше да наблюдава как хората се карат за безсмислени неща. Това беше любимото забавление на този трол, смисълът на неговото съществуване.

Но въпреки че не можех да понасям характера на Озу, направих крачка напред, за да остана верен на убежденията си.

– Добре – казах. – Да го направим.

Преминахме на западния бряг на река Камо и тръгнахме надолу по течението. Река Такано, която тече от североизток, се влива в река Камо, която идва от северозапад. Студентите наричат обърнатия триъгълник от земя, заклещен между двете реки, делтата на река Камо. През пролетта и ранното лято районът се използва като място за организиране на партита за посрещане на първокурсниците. Когато се приближихме до делтата, ги видяхме точно пред нас – на сини одеяла за пикник седяха хора, смееха се и вдигаха шум.

Станахме по-предпазливи. Скрихме се в тъмнината под моста Демачи. Нашата операция за неочаквана атака беше толкова смела, колкото обсадата на Ичи-но-Тани, но ако вражеският лагер ни забележеше, всичките ни усилия щяха да бъдат напразни.

Извадих фойерверките от торбата и ги подредих на земята. Озу наблюдаваше другия бряг с бинокъла „Карл Цайс“, който му бях дал назаем.

Запалих цигара и вечерният бриз раздипли дима.

Един баща, минаващ с децата си, ни хвърли подозрителен поглед, докато ние продължавахме да се занимаваме с нашите подозрителни дейности, но това не беше моментът да се тревожим за обикновените граждани. Това беше нещо, което трябваше да направя, за да остана верен на убежденията си.

– Как е? – попитах.

– Изглежда, че всички смотаняци от нашия випуск са там. Хи-хи-хи. Но все още не виждам Айджима. Джогасаки също го няма.

– Та те и двамата пият! Защо ще закъсняват за парти? Не им е останал никакъв здрав разум. Какво им става? – Въздъхнах раздразнено. – Няма смисъл да нападаме, ако ги няма тях двамата.

– О, ето я и Акаши.

Акаши беше второкурсничка, която и двамата познавахме.

И тогава си спомних счетоводната книга, която онзи съмнителен бог ми беше показал предната вечер.

– Акаши е там?

– Да, виждаш ли? Седи на дигата там и пие бира. Сама, както винаги – каза Озу.

– Чудесно. Но защо ѝ е трябвало да идва на това скучно парти?

– Да. Жалко, че ще трябва да я забъркаме. – Помислих си за интелектуалния вид и грациозната осанка на Акаши.

– Погледни. Погледни! – извика внезапно Озу развълнувано. – Ето, Айджима идва.

Изтръгнах бинокъла от ръцете на Озу и проследих Айджима, докато той минаваше покрай боровете по пътя надолу към крайбрежието. Новите студенти на брега започнаха да ликуват, щом го забелязаха.

Айджима беше дясната ръка на Джогасаки, който държеше пълния контрол върху филмовия клуб „Мисоги“. Айджима винаги ни тормозеше. Да се хващаш и за най-дребното нещо в нечий филм е едно, но да стигнеш дотам, че да смениш програмата на прожекциите по време на филмовия фестивал, за да изключиш някого от нея, е съвсем друго. Направи го напълно умишлено. За да вземем назаем оборудване за монтаж, трябваше буквално да се унижаваме. Не можех да му простя.

Защо той беше посрещнат така триумфално, а ние трябваше да се примиряваме с настоящото си положение – да се крием на отсрещния бряг? Днес щяхме да нанесем железния удар на справедливостта и да уредим тази стара сметка.

Нямаше да намеря покой, докато не го видех да ридае и да се кае за греховете си сред раците на плажа, докато фойерверки се сипят от небето върху него.

Докато дишах тежко през носа си като гладно животно, хванах най-близкия фойерверк, но Озу ме спря.

– Чакай – каза той. – Джогасаки още го няма.

– Не ми пука, че го няма. Смъртта на Айджима ще е достатъчна.

– Разбирам, но основната ни цел е Джогасаки.

Спорът продължи няколко минути. Може и мотивите му да не бяха чисти, но Озу говореше напълно разумно. Реално погледнато Айджима беше лакей на Джогасаки. Би било глупаво да използваме цялата си сила само срещу него.

Прибрах наполовина извадения си хипотетичен меч обратно в ножницата.

Но за наше огромно съжаление, колкото и да чакахме, Джогасаки така и не се появяваше. Вечерният вятър задуха и усетих как в стомаха ми се натрупва тъга. В редиците на врага хората започваха да се напиват, а веселият им смях ехтеше из делтата. Междувременно Озу и аз клечахме неподвижно под моста Демачи и привличахме подозрителните погледи на хора, излезли да тичат или да разходят кучетата си.

Ясната граница, която се беше образувала над реката между нас и нашите врагове, наля масло в огъня на гнева ми.

Ако под моста с мен седеше девойка с гарвановочерна коса, щях да съм готов да изтърпя да се притиска към тялото ми. Но човекът до мен беше Озу. Защо трябваше почти да се гушкам с човек с лице, по-зловещо от това на лихвар от епохата Тайшо, докато партито за новите членове на клуба на отсрещния бряг навлизаше в приятелска, дори интимна фаза?

Каква грешка бях направил? Аз ли бях виновен? Искаше ми се, ако не с девойка с гарвановочерна коса, то поне да бъда с някой, чийто дух да е малко по-близък до моя.

– Наистина е студено тук – отбеляза Озу.

– Млъкни.

– Боже, това парти изглежда забавно.

– На чия страна си?

– Няма смисъл. Просто да отидем там. Искам да пия с всички онези наивни първокурсници.

– Имаш намерение да ме предадеш?

– Никога не съм ти обещавал нищо, нали?

– Току-що каза, че си ми посветил тяло и душа, нали?

– Така ли казах? Забравих вече.

– Ти, нещастен...

– Не ме гледай така, плашиш ме!

– Ей, недей да висиш отгоре ми!

– Но аз съм толкова самотен и измръзвам на този вятър.

– Ти винаги си самотен, копеле...

В крайна сметка, имитирането на безсмислени любовни разговори също се изчерпа, което се случи и със запасите ни от търпение.

Джогасаки още не беше дошъл. Не, това продължаваше прекалено дълго. Решихме по-късно да му изпратим торта, пълна с мъртви членестоноги, и за тази вечер да се задоволим само с това да развалим празненството на останалите членове и да опетним достойнството му.

Мракът вече беше започнал да обгръща речния бряг, когато се измъкнахме, понесли фойерверките. Озу нагази в реката, за да напълни кофата, която бяхме донесли, с вода.

***

Фойерверките са предназначени да се изстрелват към небето. Никога не трябва да се държат в ръце, да се насочват към хора и да се използват за бомбардиране на приятелско парти за посрещане на нови студенти на отсрещния бряг на реката. Те са много опасни. Моля, не пробвайте това у дома.

Въпреки че бяхме планирали изненадваща атака, не беше в мой стил просто да се впусна в действието ей така, изведнъж. Затова извиках през реката към лагера на врага:

– Слушайте какво имам да ви казвам! Аз съм, еди-кой си, и сега ще си отмъстим! Пазете си очите!

Огледах празнуващите. Много от тях се бяха обърнали към нас, гледаха ни шокирани, с отворени усти, сякаш готови да попитат: „Какво, по дяволите?“

Ако все още не разбираха „какво, по дяволите“, щях да им покажа аз на тях. Бях възмутен.

Изведнъж погледът ми се спря върху фигурата на Акаши, седнала на брега с бутилка с бира в ръка. След като с устни само оформи наистина правилната преценка за мен „Идиот“, тя набързо се изправи и се скри зад боровете.

Останалите от групата все още не бяха схванали какво се случва. Продължаваха да седят на одеялата си и да мигат объркано. Щом Акаши се евакуира, вече нямаше причина да се въздържаме. Наредих на Озу да стреля.

След като изстреляхме приличен брой фойерверки, по план трябваше галантно да се оттеглим под писъците от отсрещния бряг, но изглежда, че момчетата от по-горните випуски в яростта си бяха решили да се правят на много смели и хладнокръвни пред по-младите, поради което започнаха да пресичат реката, без да се притесняват, че се мокреха до кости.

Паникьосахме се.

– Да се махаме оттук – казах.

– Чакай, чакай, този фитил все още гори.

– Побързай!

– Има още фойер...

– Остави ги!

Хукнахме към моста Демачи, но на върха на брега се появи човек, който се втурна към нас с изключително разгневено лице. Разпознах подивелия глас, който крещеше:

– Вие, копелета!

– А, Джогасаки се е появил? – извика Озу.

– Кофти момент.

Озу изкрещя и направи обратен завой, промъкна се покрай мен, за да побегне в обратната посока. Търчеше към „Камо Охаши“ със завидна скорост и викаше: „Съжалявам! Съжалявам!“, без капка останала гордост.

Джогасаки почти успя да ме хване за яката, но аз го отблъснах с гъвкавостта на пантера и побягнах след Озу към „Камо Охаши“.

– Кога ще спрете с тези детински номера?! – Джогасаки стоеше на брега и ни ругаеше, докато ние тичахме безотказно.

Как смееш да ми изнасяш нравоучителни лекции, помислих си. Този помпозен, надут пуяк!

Гневът ми беше напълно оправдан и за малко да се върна и да се изправя срещу него, но бяхме малцинство. Беше ясно, че справедливостта на моята кауза щеше да остане незабелязана от бруталните маси от хора, изправили се срещу мен. Нямах намерение да се подлагам на такова унижение.

С други думи, ние не се предавахме, а правехме стратегическо отстъпление.

Озу вече беше стигнал до „Камо Охаши“ и бързо изчезваше от погледа ми. Когато му се налага да бяга, той изчезва като куршум. Точно когато си помислих: „Добре, и аз трябва да стигна дотам.“, някаква гореща маса ме удари в гърба. Простенах от болка.

Зад мен се разнесоха щастливи, триумфални възгласи.

Очевидно бяха отвърнали на удара, като ме бяха уцелили с един от фойерверките, докато се оттеглях.

Всички неща, които бях преживял през последните две години, преминаваха през съзнанието ми като сенки, хвърлени от въртящ се фенер.

***

Двете години откакто бях влязъл в университета бяха наниз от безплодни битки. Макар и да можех да заявя с увереност, че борбата ми да не опозоря титлата си „Убиец на романтиката“ беше наистина възхитителна, не можех да не отроня сълза. Пътят ми беше трънлив и никой не ме беше похвалил за това, че го бях извървял. А и защо биха го направили?

В началото на учебната година мозъкът ми беше обагрен в розови цветове, но в последствие загубих тези топли нюанси, а преходът към мъртвия нюанс на синьо-лилавото в края на спектъра не е нещо, за което ще говоря много. Във всеки случай няма много какво да се каже по въпроса, а дори и да имаше, какъв е смисълът да търся празно съчувствие от читателите си?

През лятото на първата ми година острият нож на реалността се заби в мен и краткотрайните ми, глупави, обагрени в розово мечти се изпариха като росата в кампуса.

След това погледнах света със студен поглед и реших да удрям с железен чук по хората, опиянени от лекомислените си мечти. Или по-точно казано, запречих пътя им към любовта.

Ако на изток видех влюбена девойка, ѝ казвах: „Бягай от тази гад.“. Ако на запад видех някой заблуден от любов мъж, му казвах: „Всичко е обречено. Не си губи времето.“. Ако на юг зърнех как ще избухнат фойерверките на любовта, веднага ги погасявах с вода, а на север безотказно проповядвах, че романтиката е ненужна и пеех химни за девствеността.

Благодарение на всичко това ме нарекоха „човекът без чувство за такт“. Но това е напълно невярно. Защото аз бях по-проницателен от всеки друг, но умишлено използвах информацията си, за да саботирам.

Имаше един човек, който особено се забавляваше с моите борби и ме подтикваше към тях. Една съмнителна личност, която изпитваше огромно удоволствие да разравя бунището и да подпалва огньове в нашия клуб. И този човек беше Озу.

Пипалата на информационната му мрежа достигаха до всеки ъгъл и отвор, и нямаше нито една клюка, която да не бе стигнала до него. Докато аз наливах маслото, той разпространяваше както истината, така и лъжите, и умело подклаждаше пожари, сякаш това беше неговото призвание, неговото изкуство.

Във всеки ъгъл на кръга се носеше звукът на раздора и вътрешните конфликти, които той толкова обичаше. Той е въплъщение на самото зло. Позор за човечеството. Не исках да бъда такъв човек.

Филмовият клуб „Мисоги“ нямаше дълга история, но въпреки това имаше около тридесет редовни членове, поради което враговете ни бяха много. Имаше хора, които напуснаха клуба заради нашите действия. Веднъж почти се удавих в езеро Бива, когато един, който беше напуснал, ми устрои засада и ме нападна. Друг път, понеже не можех да се върна в апартамента си, се укрих в „Киташиракава“, в стаята на един познат, който по това време беше извън града. После пък наговорих разни неща на една състудентка и тя избухна в сълзи насред улица „Коное“.

Но аз не загубих. Отказвах да загубя.

Повече от ясно е, че ако се бях отказал тогава, аз и всички останали щяхме да бъдем много по-щастливи. Всички с изключение на Озу.

Но изобщо не ме интересува дали Озу е щастлив.

***

Не можех да понасям организацията на филмовия клуб.

В „Мисоги“, под благосклонната диктатура на Другаря Джогасаки, членовете на кръжока покорно създаваха филми според неговите капризи – една наистина противна ситуация.

В началото и аз изпълнявах безропотно, тъй като нямах избор, но недоволството ми от установения режим нарастваше. И все пак, да напусна би било равнозначно на това да призная поражение, което беше обида за чувствителната ми душа. Затова, с цел да поведа открит бунт, който Джогасаки и неговите лакеи да забележат, започнах да правя свои собствени филми. Естествено, никой не ме подкрепи, така че по необходимост използвах услугите на Озу.

Първата продукция беше филм, преливащ от насилие. Беше за двама мъже, които наследяват отколешна война, която се води със средствата на безмилостни, мръсни номера и чийто корени бяха в периода преди войната в Тихия океан. Двамата преодоляваха своите психически и физически граници, за да смажат гордостта на другия. Поради изпълнението на Озу – изражението му, неизменно като това на маска Но, както и поради моята прекалено енергична театралност, плюс всички безмилостни гадни номера, филмът не можеше да се сравни с нищо друго. Във финалната сцена цялото тяло на Озу беше в розова боя, а аз бях с наполовина обръсната глава, и двамата се сблъскахме за последна битка на мост „Камо Охаши“. Със сигурност само заради тази сцена филмът трябваше да бъде допуснат.

Но, разбира се, творбата беше игнорирана. Акаши беше единствената, която се смееше.

Целта ни с втория ни филм беше да използваме за основа „Крал Лир“ на Шекспир, за да изобразим емоциите на един мъж, колебаещ се между три жени, но тъй като не успяхме да предотвратим фундаменталния проблем, че в актьорския състав нямаше нито една жена, цялата продукция загуби каквато и да е връзка с „Крал Лир“. Не само това, но и най-съкровените колебаещи се емоции на мъжа бяха изобразени с толкова пикантни подробности, че филмът предизвика дъжд от проклятия от страна на жените в публиката и беше окачествен като „Ода на перверзията“.

Акаши беше единствената, която се смееше.

Третият ни филм беше история за оцеляването на един мъж, затворен в безкраен лабиринт от стаи с площ четири татамита и половина, и за пътя му към бягството, но това приключи с коментари като: „Виждал съм този сценарий някъде и преди.“ и „Това дори не е история за оцеляване.“. Единствената, която ни даде малко по-добра оценка, беше Акаши.

Колкото повече филми снимахме с Озу, толкова повече останалите членове на клуба се отдръпваха от нас, сякаш стояха около лагерен огън и се страхуваха да не се изгорят. Джогасаки постепенно стана студен и безразличен към нас, а скоро започна напълно да ни пренебрегва, сякаш бяхме боклук край пътя. Най-странното е, че колкото повече усилия полагахме да свалим Джогасаки от трона му, толкова по-популярен ставаше той. Сякаш седяхме на единия край на люлката везна и му помагахме да се издигне. Но осъзнахме това твърде късно.

В крайна сметка, просто не бях достатъчно хитър.

Колко ужасно наивен съм бил.

***

След успешното приключване на тактическото ни отстъпление от река Камо с Озу се отправихме към града, за да отпразнуваме победата си. Докато карах колелото си и порех нощния вятър, се чувствах странно потиснат.

Слязохме от колелета и се разходихме в мрачно настроение из улиците на „Каварамачи“. Прекалено ярките светлини на града блестяха и осветяваха мастиленосиньото небе. Озу изведнъж се обърна към западния край на моста Санджо Охаши и влезе в един старомоден магазин за четки. Аз останах да чакам под навеса отвън в тъмното. Скоро той излезе, но изглеждаше разочарован.

– Е, купи ли четка?

– Не. Трябва да направя дар на Учителя Хигучи. Каза, че иска някаква фантастична четка „Каменоко“, която можела да изтърка всякакви нечистотии.

– Има ли изобщо такова нещо?

– Предполага се, че да, но продавачът ми се изсмя и ме изгони от магазина. Просто ще трябва да намеря нещо друго за дар.

– Влагаш толкова много усилия в нещо толкова глупаво.

– Трудно е, защото Учителят все иска разни неща. Мога да се справя със сардини „Чиримен Саншо“[6] и с маме мочи от „Демачи Футаба“, но после той започва да иска неща като антични глобуси и банери от панаири за стари книги, морски кончета и гигантски калмари. И ако му донеса нещо, което не му харесва, ще бъда изгонен на секундата. Няма почивка за уморените.

Въпреки нещата, които казваше, Озу изглеждаше странно весел, докато се разхождахме по „Киямачи“. Макар че нашето си беше тактическо отстъпление, неприятни чувства на съмнение започваха да замъгляват ума ми и неволно се запитах дали всъщност не беше чиста проба поражение. Изражението на Озу беше безгрижно, но аз не можех да бъда толкова безотговорен.

Днешната акция в делтата на Камо имаше за цел да даде урок на състудентите ни, които толкова много мразехме, но сега, когато имах възможност по-спокойно да си припомня събитията от битката, започвах да осъзнавам, че враговете ни видимо се бяха забавлявали. Въпреки че на пиянските партита има много забавни битки, нашата беше в името на кауза, по-висока от върховете на планината Ейзан.

Изведнъж Озу се изкикоти.

– Джогасаки направи добро шоу тази вечер за пред останалите, но за него нещата никак не изглеждат розови в момента.

– Така ли? – попитах.

Озу ме погледна самодоволно.

– Макар че е докторант, той посвещава цялото си време на снимането на филми и изобщо не учи. И сега не може да проведе нито един лабораторен експеримент, не може да направи нито един тест. Родителите му намалиха джобните, а наскоро се скара с шефа си и напусна работата си. Освен това, миналия месец скъса с момичето, което открадна от Айджима. Така че едва ли е в положение да изнася лекции на когото и да било.

– Как по-точно знаеш всичко това, между другото?

Докато минавахме под уличното осветление, на лицето му се появи хитроумно изражение.

– Не забравяй, че имам очи и уши навсякъде. Знам за теб повече, отколкото дори любовницата ти.

– Нямам любовница.

– Е, само проверявах. Истинският ни проблем е Айджима – каза той смръщено.

– Какво имаш предвид?

Озу се усмихна дяволито.

– Нямаш представа колко много неща крие.

– Просвети ме в тайните му, тогава.

– Не мога, не мога. Твърде ужасно е, за да се опише с думи.

По това време на годината река Такасе беше плитка, почти толкова плитка, колкото филмите, които Джогасаки беше обсебен да произвежда в масови количества. Все още кипящ от гняв, аз се взирах в светлините на града, които блещукаха по повърхността на водата.

Въпреки че Джогасаки имаше харизмата на изтъркан матрак, в затворения свят на „Мисоги“ той беше цар, непоклатим авторитарен лидер. Бях готов да се обзаложа, че точно в този момент всички първокурсници, особено момичетата, му се подмазваха, а той вероятно беше на седмото небе, забравил напълно проблемите, които го преследваха.

Въпреки че се впускаше в тъпи дебати за киното и се преструваше на джентълмен, истината беше, че единственото, което представляваше интерес за този човек, бяха гърдите. Всъщност гърдите бяха единствената част от момичето, която той виждаше. Злобно се надявах да затъне толкова дълбоко във фантазиите си за цици, че да съсипе остатъка от живота си.

– Ей, спри да се разсейваш – извика Озу.

Изплувах от мечтанията си точно навреме, за да видя една жена с впечатляващи вежди, която гледаше към нас и се усмихваше. Аз нежно ѝ отвърнах с усмивка и тя се приближи към нас. За моя изненада, тя заговори с Озу. Не, не беше изненада.

– Добър вечер – измърка тя. – Какво правиш тук?

– О, нищо особено.

Аз се отдалечих от двамата. Нямах намерение да подслушвам, особено при положение че в атмосферата се долавяха леки любовни вибрации. Заради натоварения трафик по улицата не можех да чуя гласовете им, но от мястото, където стоях, виждах, че жената бе пъхнала пръстите си в устата на Озу и я обследваше. Изглеждаха доста интимни. Не че ревнувах или нещо подобно.

Не исках да продължавам да ги гледам и да се изнервям, затова насочих поглед към магазините, скрити под навесите на улица „Киямачи“.

[1] Традиционно японско ястие от тънко нарязано говеждо месо, което се задушава или вари на масата заедно с тофу, зеленчуци и нудли. Бел. пр.

[2] Същества, чудовища и духове от японския фолклор, които понякога се прикриват под човешка форма. Бел. пр.

[3] От японски – „пречистване“. Бел. пр.

[4] Същество от японския фолклор с яркочервено лице и много дълъг нос. Бел. пр.

[5] Според древната приказка, разказана от Акутагава, Буда спуска сребърна паякова нишка, за да спаси греховен човек от Ада, защото бил спасил живота на паяк. Когато мъжът се опитал да изгони другите, които искали да се качат по нея, тя се скъсала. Бел. пр.

[6] Популярен японски деликатес от региона на Киото. Представлява смес от сварени и изсушени бели сардини и ароматен японски пипер, задушени в соев сос, мирин и саке. Бел. пр.